Официална страница за посещението на папа Франциск в България

Пресцентър

Света литургия на площад "Княз Александър I"

05.05.2019

Скъпи братя и сестри,

Христос воскресе!

 

Поздравът, с който християните във вашата страна споделят радостта на Възкръсналия през пасхалното време, е прекрасен!

 

Целият откъс, който чухме, разказан в края на Евангелията, ни позволява да се потопим в радостта, че Господ ни призовава да привличаме другите, припомняйки ни за три прекрасни момента, които бележат живота ни като ученици: Бог призовава, Бог изненадва, Бог обича.

 

Бог призовава. Всичко се случва на бреговете на Галилейското езеро, там където Исус бе призовал Петър. Беше го призвал да остави работата си на рибар, за да стане рибар на човеци (вж. Лука 5,4-11). Сега, след целия този път, след преживяването на смъртта на Учителя и въпреки известяването на Неговото възкресение, Петър се връща към предишния си живот. „Отивам да ловя риба” - казва той. И другите ученици са същите: „Ще дойдем и ние с теб” (Йоан 21,3). Сякаш те правят стъпка назад. Петър взима отново мрежите, от които се бе отказал заради Исус. Тежестта на страданието, разочарованието, дори предателството са се превърнали в тежък камък, който трудно би паднал от сърцата на учениците. Те все още бяха ранени от тежестта на болката и вината, а благата вест за Възкресението не се бе още вкоренила в сърцата им. Господ знае колко силно е за нас изкушението, да се върнем към нещата от миналото. Мрежите на Петър, подобно на египетския лук, са в Библията символ на изкушението на носталгията по миналото, за това, че искаме да си върнем нещо от онова, което сме искали да оставим. Пред опита на провала, на болката и дори на факта, че нещата не са така, както сме се надявали, винаги се появява едно фино и опасно изкушение, което ни кара да се обезкуражим и да махнем с ръка. Това е „психологията на гроба”, която оцветява всичко с примирение и ни кара да се привържем към сладникавата тъга, която разяжда всяка надежда като молец. По този начин се развива най-голямата заплаха, която може да се закорени в една общност: сивият прагматизъм на живота, в който на пръв поглед всичко изглежда нормално, но където в действителност вярата се изпарява и дегенерира в дребнавост (Вж. Апостолическо насърчение „Evangelii gaudium”, № 83).

 

Но точно там, при провала на Петър, идва Исус, започва отново отначало и търпеливо отива да го посрещне и му казва „Симоне” (стих 15): това е името от първото му призоваване. Господ не очаква идеални ситуации или вътрешни разположения, Той ги създава и не чака да се срещне с хора без проблеми, без разочарование, грехове или ограничения. Самият Той беше изправен пред греха и разочарованието, за да отиде при всеки човек и да го накара да върви. Братя, Господ не се уморява да призовава. Силата на Любовта преобръща всяка прогноза и знае как да се започне отново. В Исус, Бог винаги се опитва да даде нова възможност. Той прави това и с нас: всеки ден ни призовава да преживеем отново нашата любовна история с Него, да се обновим в новостта, която е Той. Всяка сутрин Той ни търси там, където сме и ни призовава „да се станем, да възкръснем отново чрез Неговото Слово, да погледнем нагоре и да повярваме, че сме създадени за Небето, а не за земята; за висините на живота, а не за низостта на смъртта”, призовавайки ни да не търсим „Живия сред мъртвите” (Проповед за Пасхалното бдение, 20 април 2019 г.). Когато Го приемаме, ние се издигаме по-високо, приемаме най-красивото си бъдеще не като възможност, а като реалност. Когато призивът на Исус насочва живота ни, сърцето ни се обновява.

 

Бог изненадва. Той е Господ на изненадите, който ни призовава не само да се изненадваме, но и да постигнем изненадващи неща. Господ призовава и виждайки учениците с празни мрежи, предлага им нещо необичайно за тях: риболов през деня, което е нещо доста странно за това езеро. Той им дава отново увереност, като ги пускат в движение и ги принуждава отново да рискуват, за да не смятат нещо или особено никой за изгубен. Той е Господ на изненадата, който разкъсва парализиращата затвореност, като връща смелостта, способна да преодолее подозренията, недоверието и страха, който се крие зад „винаги е било така”. Бог изненадва не само когато призовава и ни кани да хвърлим мрежите, но и да хвърлим нас самите в историята и да гледаме на живота, да гледаме на другите и дори на себе си с Неговите очи, които „в гряха виждат чеда, които трябва да станат, в смъртта - братя, които трябва да се възкресят, в разрухата - сърца за утеха. Затова, не се страхувай: Господ обича живота ти, дори когато се страхуваш да го погледнеш и да го вземеш в ръце” (Пак там).

 

Така стигаме до третата сигурност днес. Бог призовава, Бог изненадва, защото Бог обича. Любовта е Неговият език. Затова той моли Петър и нас да се настроим на същия език: „Обичаш ли ме?”. Петър приема поканата и след толкова много време прекарано с Исус разбира, че да обичаш означава да спреш да бъдеш в центъра. Сега вече той не започва от себе си, а от Исус. „Ти всичко знаеш” (Йоан 21,17) - отговаря той. Признава себе си за слаб, разбира, че не може да продължи напред само със своите сили. И така той се основава на Господ, на силата на Неговата любов, чак до края. Това е нашата сила, която ние сме призвани да обновяваме всеки ден: Господ ни обича. Да бъдеш християнин е призив да вярваш, че Божията любов е по-голяма от всяко ограничение или грях. Една от най-големите болки и пречки, които изпитваме днес, не се корени в това да разберем, че Бог е любов, а във факта, че сме започнали да Го възвестяваме и свидетелстваме по такъв начин, че за мнозина това не е Негово име. Бог е любов, която обича, дава себе си, призовава и изненадва.

 

Ето чудото на Бога, който прави от живота ни произведения на изкуството, ако позволим да се водим от Неговата любов. Много свидетели на Възкресението в тази благословена земя са създали великолепни шедьоври, вдъхновени от проста вяра и голяма любов. Жертвайки живота си, те са били живи знаци на Господ, знаейки как да преодолеят апатията със смелост и да дадат християнски отговор на безпокойствата около тях (Вж. Апостолическо насърчение „Christus vivit”, № 174). Днес ние сме призвани да погледнем и да открием това, което Господ е направил в миналото, за да се хвърлим с Него в бъдещето, знаейки, че при успех и грешки Той винаги ще се връща, за да ни призове да хвърлим отново мрежите. Това, което казах на младите в насърчението, което наскоро написах, бих искал да го кажа също и на вас. Една млада Църква, едн млад човек, не по възраст, а заради силата на Духа, ни зове да свидетелстваме за любовта на Христос, любов, която ни подтиква и ни кара да бъдем готови да се борим за общото благо, да бъдем слуги на бедните, герои в революцията на любовта и служенето, способни да устоим на патологиите на консуматорския и повърхностен индивидуализъм. Бъдете влюбени в Христос, живи свидетели на Евангелието във всеки ъгъл на този град (Вж. Пак там, № 174-175). Не се страхувайте да бъдете светците, от които тази земя се нуждае. Светостта няма да отнеме вашата сила, живот или радост; всъщност, точно обратното, защото вие и децата на тази земя ще станете това, за което е мечтал Отец, когато ви е създал (Вж. Апостолическо насърчение „Gaudete et exsultate”, № 32).

 

Призвани, изненадани и изпратени от любов!